Фулхенсио Батиста
From Wikipedia, the free encyclopedia
Фулхенсио Батиста (на испански: Fulgencio Batista y Zaldívar МФА: [fulˈxensjo βaˈtista i salˈdiβar]) е кубински военен лидер, генерал, политик и президент.
Фулхенсио Батиста | |
15-и и 18-и президент на Куба | |
Мандат | 10 октомври 1940 – 10 октомври 1944 |
---|---|
Вицепрезидент | |
Густаво Куерво Рубио | |
Предшественик | Федерико Ларедо Бру |
Наследник | Рамон Грау Сан Мартин |
Втори мандат | 10 март 1952 – 1 януари 1959 |
Предшественик | Карлос Прио Сокарас |
Наследник | Анселмо Алиегро |
Лична информация | |
Роден | |
Починал | |
Религия | римокатолицизъм |
Съпруга | Елиса Годинес Гомес (1926 – 1946) Марта Фернандес Миранда де Батиста (1946 – 1973) |
Деца | 9 |
Полит. партия | Пария на обединените действия Партия на прогресивните действия |
Военна служба | |
Години | 1921 – 1959 |
Преданост | Куба |
Род войски | Кубинска национална армия |
Военно звание | генерал-майор |
Войни/Битки | Кубинска революция |
Фулхенсио Батиста в Общомедия |
Става законен президент (с избори) в периода 1940 – 1944 г. и диктатор (става президент в резултат на преврат) през 1952 – 1959 г.). Организатор е на държавни преврати през 1933 и 1952 г. В резултат на Кубинската революция и навлизането на партизаните, водени от Фидел Кастро, Раул Кастро, Че Гевара, Камило Сиенфуегос и Движението 26 юли, е принуден да избяга зад граница на 1 януари 1959 година. Той е мулат.
Батиста се издига на власт по време на сержантски бунт през 1933 г., който сваля временното правителство на Карлос Мануел де Сеспредес и Кесада. След това се самоназначава за главнокомандващ въоръжените сили с ранг полковник и на практика контролира 5-членната пентархия, функционираща като колективен държавен глава. Той поддържа властта си чрез низ от марионетни президенти до 1940 г., когато самият той е избран за президент на Куба чрез популистка платформа.[1][2] През 1940 г. въвежда нова конституция[3] и служи мандата си до 1944 г. Тогава заживява във Флорида и се завръща в Куба през 1952 г., за да се кандидатира отново за президент. Изправен пред сигурна загуба на изборите, той предприема военен преврат срещу текущия президент Карлос Прио Сокарас, което прекъсва изборите.[4]
Върнал се на власт и получаващ финансова, военна и логистична подкрепа от правителството на САЩ,[5] Батиста отменя конституцията от 1940 г. и премахва повечето от политически свободи, включително и правото за стачкуване. След това привлича богатите земевладелци, притежаващи най-големите захарни плантации, и управлява на фона на застояваща икономика, която увеличава разслоението между богатите и бедните кубинци.[6] В крайна сметка, това довежда до положение, при което по-голямата част от захарната промишленост се притежава от американски компании, а чуждестранни граждани са собственици на 70% от обработваемата земя. Репресивното правителство на Батиста започва систематично да се възползва от експлоатирането на търговските интереси на Куба, договаряйки си доходоносни отношения както с американската мафия, която контролира бизнеса с наркотици, хазарт и проституция в Хавана, така и с големите американски мултинационални компании.[7] За да потуши нарастващото недоволство сред населението, което се изразява чрез чести студентски протести и демонстрации, Батиста установява по-строга цензура върху медиите, като в същото време използва антикомунистическата си тайна полиция за широкомащабно насилие, изтезания и публични екзекуции. Убийствата достигат връх през 1957 г., когато Фидел Кастро вече е набрал голямо влияние и публичност. Броят на убитите е оценен на между стотици и 20 000 души.[8][9][10][11][12][13]
Комунистите и бунтовниците срещу режима водят партизанска война в селските и градски райони срещу правителствените сили на Батиста, която кулминира в победа под командването на Че Гевара след битката за Санта Клара в навечерието на Нова Година през 1958/1959 г. Батиста незабавно напуска острова с личните си натрупани богатства за Доминиканската република, където тамошният диктатор и военен съюзник Рафаел Трухильо е на власт. Накрая, Батиста намира политическо убежище на португалския остров Мадейра под покровителството на диктатора Оливейра Саласар, а по-късно се премества в Ещорил, близо до Лисабон. Той води бизнес дейност в Испания (управлявана от Франсиско Франко по това време) и е отседнал в Марбея, когато на 6 август 1973 г. получава инфаркт и умира.[14]