Филипино-американска война
From Wikipedia, the free encyclopedia
Филипино-американската война (на английски: Philippine–American War; на тагалог: Digmaang Pilipino-Amerikano) е въоръжен конфликт, избухнал между Първата Филипинска република и САЩ и продължил от 4 февруари 1899 г. до 2 юли 1902 г.[1] Докато филипинските националисти считат конфликта за продължение на борбата за независимост, която започва през 1896 г. Филипинската революция, американското правителство гледа на него като на въстание.[2] Войната се разпалва, когато Първата филипинска република възразява срещу Парижкия мирен договор, по силата на който САЩ следва да вземе контрола над Филипините от Испания, слагайки край на Испано-американската война.[3]
Филипино-американска война | |||
Американски войници пред Манила, 1899 г. | |||
Информация | |||
---|---|---|---|
Период | 4 февруари 1899 г. – 2 юли 1902 г. | ||
Място | Филипини | ||
Резултат | Американска победа. | ||
Територия | Филипините стават част от САЩ до 1946 г. | ||
Страни в конфликта | |||
| |||
Командири и лидери | |||
| |||
Сили | |||
| |||
Жертви и загуби | |||
| |||
бележки
| |||
Филипино-американска война в Общомедия |
Сраженията избухват между двете сили на 4 февруари 1899 г. в битка за столицата Манила. На 2 юни 1899 г. Първата Филипинска република официално обявява война на САЩ.[4][5] Войната официално приключва на 2 юли 1902 г. с победа за САЩ, но някои филипински групировки, предвождани от ветерани на Катипунан (филипинско революционно общество), продължават да водят война срещу американските сили в продължение на още няколко години. Сред тези лидери е Макарио Сакай, който поема ръководството на самопровъзгласената Тагалогска република, образувана през 1902 г. след залавянето на филипинския президент Емилио Агиналдо. Други групи, сред които народите Моро и Пулахан, продължава да водят борба в отдалечени райони на островите до лятото на 1913 г.[6]
Войната погубва поне 200 хил. цивилни филипинци, главно с глад и болести.[7][8][9][10][11][12][13][14] Някои оценки на цивилните жертви достигат до 1 милион души.[15][16] Войната и особено последвалата американска окупация променят културата на островите, като довеждат до разпускането на католическата църква на Филипините като държавна религия и въвеждането на английски език като първи език на правителството, образованието, бизнеса и промишлеността.
През 1902 г. Конгресът на САЩ приема закон, който позволява създаването на филипинско национално събрание, чийто членове могат да се избират от филипински мъже.[17] През 1916 г. е приет закон, който съдържа първата официална декларация за ангажимента на правителството на Съединените щати да предостави независимост на Филипините.[18] В крайна сметка, САЩ дава независимост на страната след Втората световна война през 1946 г.