Шогун
военно звание и управленска титла в Средновековна Япония / From Wikipedia, the free encyclopedia
Шогу̀н (на японски: 将軍 – shogùn) е военно звание и управленска титла в Средновековна Япония.
- Този страница е за японския термин. За романа „Шогун“ на Джеймс Клавел вижте Шогун (роман)
Условно се приравнява на генералисимус – най-високото военно звание, но в основната си част функциите на титуляра са на глава на изпълнителната власт. Представлява съкращение от „сей-и тайшогун“ (征夷大将軍 – sei-i taishogùn), което в буквален превод означава „Върховен военачалник, покорител на (северните) варвари“ – в японските политико-културни традиции през Средновековието всички народи освен самите японци и китайците [1].
Първоначално титлата е използвана от императорския двор в Киото като израз на висше държавно отличие, за удостояване на военачалници, проявили се във военни походи срещу предшествениците на днешните айну – коренно население с различен произход от този на самите японци, населявало Хокайдо, Курилските острови и някои области на континента. По-късно титулярите ѝ фактически поемат реалната власт в Япония. Причината за това е ролята на императора. Неговите функции са не просто религиозни (на върховен жрец), а на живо божество. Постепенно японските императори се обграждат изключително с благородници, произхождащи от самото императорско семейство и никой с по-низш произход няма право на достъп до императорския дворец. Императорът ежедневно извършва голям брой ритуали, с които поддържа жива връзката на шинто-божествата със Страната на изгряващото слънце и измолва закрилата на неговите събратя – божествата.
Номинално императорът държи абсолютната власт в страната, но реално политическите му функции са поети от най-могъщата фамилия в дворцовата аристокрация – кланът Фудживара. Традиционно императорът си взема за жена невеста от това семейство, а неин баща или чичо поема властта като регент (сесшо (摂政) или кампаку (関白) в зависимост от това дали управлява от името на императора или на вдовстваща императрица) На свой ред дворцовата аристокрация (куге – 公家), чиито представители се грижат за всички нужди на императора, все повече се отдава на висококултурни занимания, като театър, калиграфия и поезия. Почертавайки своя елитен статус и ексклузивност, тя все повече се откъсва от живота извън императорския двор. Така от една страна императорите изпадат във все по-голяма зависимост от родовете Фудживара и Таира, които са най-висшата аристокрация и издънки на императорското семейство. Те на свой ред предвид изолираността на куге, губят все по-голямо влияние извън императорския двор в провинциите. Така постепенно губернаторите шуго (守護), по начало назначавани от императорската институция като висши държавни служители в съответните провинции, първо превръщат поста в титла, предавана по наследство, а на по-късен етап открито отхвърлят каквато и да е власт върху тях от страна на регентите Фудживара. Така от длъжността шуго възниква прослойката на даймьо или висшата провинциална аристокрация.
Само един-единствен от всички даймьо (самураи-феодали) може да притежава титлата шогун, а само императорът, в качеството си на божествен син на небето, може да му даде титлата. С назначаването си шогунът получава абсолютна власт: печата и правата на императора. Шогунът управлява от името на императора. Като цяло самият пост на шогун представлява правомощията на сесшо или кампаку, но в нова форма, извън властта на родовете Фудживара или Ашикага. Тъй като императорския двор става напълно беззащитен пред провинциалните претенденти за върховната политическа власт в страната и единствено табуто срещу нападение срещу самия император като божество предотвратява такива действия. Обикновено носителят на политическата власт в Япония се сменя, като утвърдилият се политически режим претърпява период на упадък, срив, след което няколко могъщи регионални владетеля влизат в пряк конфликт за върховенство и при утвърждаването на един от тях над останалите, императорът го произвежда в шогун, като единствен способен да гарантира защитата на императорския двор и страната.
Периодът на управление (включващо както върховната военна, така и административна власт) на един политически режим се нарича шогунат[2]. Като най-известен се е утвърдил последният такъв режим – Шогунатът Токугава (когато в периода 1600 – 1868 година шогуни на Япония са последователно 15 представители на рода). Причина за стабилността му е, че първият му представител – Токугава Иеясу, се утвърждава в това си качество след дълъг период на вътрешни размирици в страната, известен като Сенгоку джидай (戦国時代, превеждан като смутното време или буквално „Ерата на страната в състояние на война“). През последните три десетилетия протичат процеси на централизация на Япония, в ръцете на трима могъщи провинциални владетели, останали в историята като „Тримата обединители на Япония“ – Ода Нобунага, Тойотоми Хидейоши и Токугава Иеясу, като Хидейоши е верен слуга и съюзник на Нобунага, а Иеясу съответно на Хидейоши. Формата на управление, осъществявано от шогун е известна като бакуфу (幕府, произлиза от военна палатка). Йеритомо Минамото е първият шогун от шогуната Камакура. Той се превръща в главния владетел на Япония и получава титлата шогун. Впоследствие водачи на още 3 шогуната получават същата титла. Използването на титлата продължава до периода на Реставрацията Мейджи.