Стоицизъм
From Wikipedia, the free encyclopedia
Стоицизъм (от гръцки: Στωικισμός) е школа на елинистическата философия, основана в Атинската агора от Зенон от Китион през IV – III век пр.н.е. Това учение е широко разпространено в Древна Гърция и Древен Рим, и се смята за едно от най-значимите в историята на западната цивилизация.[1]
Стоиците твърдят, че честото и продължително прилагане на моралните добродетели (смелост, мъдрост, умереност, благоразумие и т.н.) води до постигането на евдаймония – състояние на пълноценен живот изпълнен със смисъл.
Наред с Аристотеловата етика, стоическата традиция формира един от основните подходи към етиката на добродетелта.[2] Стоиците изтъкват, че "добродетелта е единственото добро" за човека и че външните проявления като здраве, богатство, удоволствия и т.н., не са добри или лоши сами по себе си (концепцията за адиафора; на гръцки: ἀδιάφορον), но притежават потенциал за прилагане и упражняване на добродетелта. Много стоици (като Епиктет и Сенека) подчертават, че тъй като "добродетелта е достатъчна за щастието", стоикът би следвало да бъде емоционално устойчив на нещастието. Стоиците също смятат, че определени деструктивни емоции са резултат от грешки в преценката и вярват, че хората трябва да се стремят да поддържат воля (концепцията за проаиресис; на гръцки: προαίρεσις) която е "в съответствие с природата". Поради това стоиците твърдят, че най-добрата индикация за философията на индивида не се състои в това, което той казва, а в това, което върши.[3] За да живее добър живот, човек трябва да разбира природните закони, понеже всичко се корени в природата.
Стоицизмът процъфтява в Римската империя и Гърция до III в. Той претърпява упадък с възхода на християнството през IV в. Оттогава той се е възраждал няколко пъти, най-забележимо през Ренесанса (неостоицизъм) и в съвременната епоха (модерен стоицизъм).[4]