Забрзувач на честички
From Wikipedia, the free encyclopedia
Забрзувач на честички — направа која користи електромагнетни полиња со цел да се придвижат наелектризирани честички до големи брзини и да ги задржи во добро обликувани зраци.[1] Големите забрзувачи на честички се познати по нивната употреба во честичната физика како судирачи (пр. LHC во ЦЕРН, RHIC во Брукхејвенската национална лабораторија, и Тевaтрон во Фермилаб). Другите видови на забрзувачи имаат најразлични примени, вклучувајќи и терапии за онколошки цели и како синхротронски светлински извор за изучување на физиката на кондензираната материја.Во моментов има повеќе од 30.000 забрзувачи кои се во употреба низ целиот свет.[2]
Постојат два основни вида на забрзувачи: електростатички и осцилаторни.[3] Електростатичките забрзувачи користат статични електрични полиња за да ги забрзаат честичките (пр. катодната цевка кај постарите телевизори). Други примери се Кокрофт–Валтоновиот генератор и Ван де Графовиот генератор. Електричниот пробив го спречува значајното создавање на кинетичка енергија во овие уреди. Осцилаторните забрзувачи, пак, ги користат електромагнетните полиња на радио честотите со што се избегнува проблемот со пробивот. Овие забрзувачи се изградени во 1920-ите и се основа за сите современи замисли за забрзувачите.
Ролф Видере, Густав Изинг, Лео Силард, Доналд Керст и Ернест Лоренс се сметаат за пионери на ова поле поради создавањето на првиот линиски забрзувач[4], како што се бетатронот и циклотронот.
Бидејќи судирачите можат да дадат докази за структурата на субатомскиот свет, забрзувачите се честопати нарекувани атомски судирачи во 20 век.[5] покрај фактот дека повеќето забрзувачи (со исклучок на јонските) всушност придвижуваат субатомски честички, и овој поим е во употреба кога се зборува за забрзувачите на честичките воопшто.[6][7][8]