Литиевойонна батерия
From Wikipedia, the free encyclopedia
Литиевойонната батерия (с популярно съкращение Li-ion) е вид акумулаторна батерия, в която между двата електрода се придвижват литиеви йони. При зареждане йоните се придвижват в посока от положителния към отрицателния електрод, а при разреждане – от отрицателния към положителния електрод. Литиевойонните батерии използват интеркалирани литиеви химични съединения като материал за единия от електродите, за разлика от незареждащите се литиеви батерии, при които се използва метален литий.
Литиевойонните батерии се използват често в потребителските електроуреди. Понастоящем те са един от най-популярните видове батерии при преносимите електронни устройства. Този вид батерии имат най-високо съотношение енергия/маса, не страда от ефект на памет и много бавно губи своя заряд, когато не се използва. Саморазреждането зависи от температурата на съхранение и степента на зареждането. При температура 25 °C и зареждане 100% саморазрядът е около 1,6% на месец.
Трите основни функционални компонента на литиевойонната батерия са анод, катод и електролит, за направата на които могат да се използват различни материали. Най-популярният материал за анода е графитът. За катод, за разлика от първоначално използвания титаниев дисулфид (TiS2), сега се използват нови материали: слоести оксиди (напр. литиево-кобалтов оксид); полианионни материали (напр. литиево-железен фосфат); или шпинел (напр. литиево-манганов оксид). В зависимост от избраните материали за катод, анод и електролит напрежението, капацитетът, животът и безопасността на литиевойонните батерии могат да се изменят в широки граници.
През 2019 г. изобретателите на литиевойонната батерия – американците Джон Гудинаф и Стенли Уитингам и японецът Акира Йошино получават Нобелова награда за химия.[1]